12 АВГУСТ – МЕЖДУНАРОДЕН ДЕН НА МЛАДЕЖТА

Историята на празника започва преди 18 години, с Резолюция 54/120 от 17 декември 1999 година, с която Общото събрание на ООН приема направените препоръки, на състояла се в Лисабон (8 – 12 август 1998 година) Световната Конференция на министрите отговорни за младежта,

12 АВГУСТ ДА БЪДЕ ОБЯВЕН ЗА МЕЖДУНАРОДЕН ДЕН НА МЛАДЕЖТА.

В България за първи път 12 август се отбелязва официално преди точно 10 години – през 2007 година.

Фокусът на инициативата е да се привлече общественото внимание върху проблемите на младите хора, чрез организиране на публични събития, информационни кампании и диалог с тях, като им се предостави възможност да покажат на света своите възможности, потенциал и постижения.

Тази година 12 Август беше отбелязан от Центъра за развитие на човешките ресурси, OPEN SPACE Foundation и Greenwich Book Center, които отпразнуваха заедно Международен ден на младежта – 12 август в книжарница “Гринуич” на бул. “Витоша” 37.
Младите хора празнуваха с филми, книги, игри с награди, временни татуировки и любима музика, срещнаха се с радио-екипа на Фондация “Open Space” и разбраха какво е да си доброволец в Африка и в България и ще научите как могат да ви бъдат полезни Europass Bulgaria иЕврогайдънс в България: Свободен Информиран Избор за Развитие.

Екипът на ЦРЧР и АМТВ пожелава на всички учстници добро настоение и много вдъхновение в Деня на младите хора – 12 Август.

„Паресия“ (Parrhesia) и обществената стойност на „казването на истината“

(Фуко, Мишел. Управляването на себе си и на другите. София. Критика и хуманизъм.2016)

Казването на истината винаги е травматичен и опасен момент, който застрашава не само статуквото на властта, но здравето и живота на тези, които го практикуват. Въпреки това, то има своята обществена функция и липсата на тази практика се отразява на нивото на социалния капитал и води до обществен упадък. Една от основните функции на тази неудобната истина е предизвикването на диалог или дори само обозначаването на обществени проблеми, които иначе попадат в „спиралата на мълчанието“. Казване на истината винаги е лично, различно от груповото скандиране на лозунги, като в много случаи носи риск за говорещия, който чрез истината поставя себе си в уязвима позиция. Неудобната истина не е неудобна само за другите, но преди всичко за този, който я казва. Истината на личността винаги е различна от „истината на мнозинството“ и нейното публично казване е акт на еманципация и идентификация на индивида като човек, който може да управлява себе си. Казването на истината за всички е преди всичко казването на истината за себе си като част от общността и това винаги е травматично.
От друга страна е естествено, че структурите на власт имат своите стратегии за прикриване на истината или за „разтварянето“ й в поток от излишна информация. Един от най-ефективните методи за подчиняване на мисълта на масата от хотра е разделянето й на групи и настройването им едни срещу други по принципа „разделяй и владей“ (divide et impera), чрез методите на медийната пропаганда. Езикът на конфликтната пропаганда със своите „фантасмагории“ и изграждането на образа на „универсалния враг“ изразява една тотална общовалидност на идеологиите и не допуска различна гледна точка и разумен диалог. Всяко противопоставяне и опит за критика или дискусия извън дискурса на групата или медията се приема като враждебен акт и авторът му влиза в стереотипа на „врага“. Единственият начин за деконструиране на езика на конфликтната пропаганда е отвътре, чрез един „език на истината“, но това е истината само на личността като част от групата или общността. Индивидите, които са способни на това „казване на истината“, трябва да преодолеят „спиралата на мълчанието“ и да кажат истината с риск за изолация, изключване от общността или дори смърт.
Според бившият „цар на информацията“ в САЩ Кас Сънстейн, „обществата имат нужда от несъгласие“, а „групата има нужда от дисидентите повече, отколкото дисидента има нужда от групата“. Несъгласните с наложеното общественото мнение, са изключително полезни за общността, защото изразяват лично мнение различно от наложеното обществено мнение и така създават атмосфера на диалог вътре в общността.
„Конформистите често смятат, че в защита на социалните интереси да мълчат в името на групата. За разлика от това, несъгласните са склонни да се разглеждат като егоистични индивидуалисти, които се интересуват от техните собствени проекти. Но в един важен смисъл, обратното е по-близо до истината. В голяма част от времето, от действията на дисиденти се възползват другите, а конформистите се възползват от другите.“ (Sunstein, Cass R.Why Societies Need Dissent.Harvard University Press, 2003, p.6)
Обществена полза от хората, които имат смелостта да кажат една своя истина, различна от тази на мнозинството е обект на интерес от времето на Сократ и Еврипид, а през 20-ти век е изследвана и от Мишел Фуко. В своя двугодишен лекционен курс „Le Gouvernement de soi et des autres“ в Колеж дьо Франс от 1982г. до 1983г. и издадени в България през 2016г.(Фуко, Мишел. Управляването на себе си и на другите. София. Критика и хуманизъм.2016) Фуко въвежда в съвременната теория за демокрацията и общественото мнение понятието “паресия“(Parrhesia). Терминът “паресия” се появява за пръв път в гръцката литература при Еврипид и е заимстван от гръцката „παρρησία“ или „parrhēsía“ (πᾶν “всичко” and ῥῆσις “произнасяне, реч”), което в буквален превод означава “да говорим всичко”, в смисъл на това да говорим свободно и смело или просто смелостта да говорим. В гръцката демокрация това означава не само свобода на словото, но и моралното задължение публично да се казва истината в името на общото благо, дори и с риск за живота и сигурността на говорещия. Според Фуко политическата „паресия“ е дълбоко свързана с демокрацията и „за да има демокрация трябва да има паресия; за да има паресия трябва да има демокрация“ (Фуко, Мишел. Управляването на себе си и на другите. София. Критика и хуманизъм.2016. с.225).
Това означава, че „казването на истината“ има смисъл само в една общност от хора със споделени интереси и идеали и служи на „обществения интерес“ като регулатор на действията на управниците и на мнозинството. Фуко цитира пиесата на Еврипид „Финикийки“, в която Йокаста задава въпроса: „Голямо зло ли е да бъдеш лишен от родината си?“ (Пак там с.233) , а отговорът на Полиник е , че „най-лошата несгода“ е човек да не притежава „паресия“ и да е принуден като роб в чужда страна да „подкрепя глупостите на господаря“ или „да е луд с лудите“. Така Фуко обозначава връзката на „паресия“ с мястото на изказването и социалния статус на индивида, защото човек не може да „казва истината“, която има обществена полза ако не е член на обществото. В изгнание човек няма думата да говори от свое име, той губи правото на „паресия“ и може само повтаря „истината на мнозинството“ за да бъде приет от обществото в чуждата държава. Това още веднъж подчертава силата на заплахата от изолация и изборът на мълчанието пред общественото мнение и пред риска да се загуби дори потенциалното право на „паресия“. „Чужденецът“ няма правото да „казва истината„ и той заменя правото си за удобствата на своето изгнание или за да спаси живота си. Според Фуко обществената функция на „казването на истината“ е „да ограничава властта на господарите“, защото при липса на „паресия“ цялото общество е обречено на „лудостта на господаря“ (Пак там с.234) . Това казване на истината се отличава именно с риска, който носи за индивида и винаги е различно и критично към мнението на мнозинството в групата. Ако един човек или група от индивиди нападат друга група от хора единствено в името на създаването на конфликт и своите лични интереси като лидери на общественото мнения, това е „лоша паресия“. Моделът на „производство на несъгласие“ и езикът на конфликтната пропаганда в Интернет медиите са пример за такова говорене на всичко, което ще бъде прието добре от общността и враждебно от другите общности.
„Следователно лошата „паресия“, която прогонва добрата, е ,ако щете, „всички“ ,“който и да е“, който казва всичко и каквото и да е, стига само то да бъде добре прието от когото и да е, т.е. от всички. Такъв е механизмът на лошата „паресия“, онази лоша „паресия“, която е по същество заличаване на отликата на казването-на-истината в играта на демокрацията“ (Пак там с.260)
Фуко вижда единственият шанс за управления на демокрацията именно в този „истинен дискурс, който вижда бял свят единствено в схватката, в конфликта, в противопоставянето, в съперничеството“. Не е възможно да има демокрация без „истинен дискурс“, но парадоксът е, че именно в демокрацията е „вписана възможността за принуждаване на истинният дискурс към мълчания“ (Пак там с.261) . Думите на Мишел Фуко поставя една голяма въпросителна към всички тенденции за ограничаване на свободата на словото и информацията в Интернет, дори под формата на борба с „фейкнюз“ или „антидемократична пропаганда“. Това на практика е цензура и този, който има право да слага оценка на информацията като полезна за обществото, придобива една огромна авторитарна власт, която няма демократична легитимация. Освен правото за „принуждаване към мълчание“, в демокрацията всеки има право „да ласкае публиката“ в името на личните си интереси и това изтласква „истинният дискурс“. Фуко цитира „Закони“ на Платон и нуждата от „отношенията на свобода, приятелство и общност на възгледите“ (Пак там с.288) и родената от тях свобода на словото , която ще даде път на едно чувство на „приятелство“ (philia). Според Платон религиозните празници, хоровото пеене, военните упражнения и дори режима на удоволствия и сексуалния живот са “абсолютно необходими за града и там, където те липсват градовете не са истински организации, а са някакви съвкупности от омешани едни с други индивиди, които се оспорват помежду си по фракции“ (Пак там с.289). Това е едно точно описание на съвременните градове, които сякаш са загубили своят общ език и говорят на „езикът на несъгласието“ чрез гласовете на различните враждебни групи и фракции. Фуко цитира „Петото писмо“ на Платон, където е засегната темата за „гласът на града“ (phone) и за търсенето на съзвучие.
„Всъщност всяко управление има своя език, както ако управленията бяха живи същества. Различен е езикът на демокрацията, различен е езикът на олигархията, различен е езикът на монархията. Всяка държава, която говори своя собствен и език пред боговете и хората и действа съобразно с този език, винаги преуспява и се запазва, но ако това пoдражава на друга – загива.“ (Пак там с.296)
Слушането и разбирането на „гласът на града“ е задача на владетеля и неговите съветници, а в случая на управление на демокрация е отговорност на всички свободни граждани. Ролята на философията в демокрацията, според Книга IV на „Държавата“, е близка до тази на „добрата медицина“, която според Фуко има задачата не само да убеждава в ефективността на нужното лечение, но и в добрия начин на живот като цяло. Другата философия и медицина, която само предписва и налага лечение е наречена от Фуко „медицина на роби за роби“, защото свободните граждани трябва да бъдат убедени в това което е добро за тях от близки хора, които за загрижени за здравето и живота им.
„Медицината е характеризирана не просто като познание,… но и като изкуство и то изкуство на убеждаването. Добрият лекар е онзи, който е способен да убеди своя болен. И ви препращам например към прочутото разграничение в Закони, Kнига V, параграф 270 а-е, между двете медицини. Медицината за роби, която е практикувана от самите роби, без значение дали имат лечебница, или ходят на посещение, без значение, тази медицина на роби за роби е медицина, която се ограничава до това, да дава предписание, да казва какво трябва да се направи. И освен нея- свободната медицина за свободните хора, упражнявана от лекари, които сами са свободни хора. И тази медицина се характеризира с това, че лекарят и болният говорят помежду си. Добрата медицина, великата медицина, свободната медицина е следователно изкуство на диалога и убеждаването… Добрата медицина не се занимава само с една или друга болест, която би следвало да бъде лекувана, а е дейност, изкуство, което взема предвид и под грижите си целия живот на болния. За да изчезне болестта, трябва да се дадат предписания, това е вярно, но трябва и да се установи цялостен режим на живот.“ (Пак там с.324)
„Философията от роби за роби“ няма грижа за човека и дава готови предписания и заучени формули на познанието, които Платон нарича „mathemata” (Пак там с.343) . Истинската философия на свободни хора изисква човек да „съжителства“ с нея и да я „подхранва“ с душата си. Затова и философията се разбира като личен път и познаване на себе си, вместо като заучаван на готови „математически“ формули. Според Фуко това търсене и „управление на себе си” е винаги свързано със социалната природа на човека и води до „управление на другите“. Само тогава в едно демократично общество от свободни граждани властта е разпределена поравно между всички и всеки контролира поведението на останалите. В обществото свободният човек търси себе си само в съзвучие с „гласът на града“ (phone) и крайната му цел е да се адаптира и да постигне съзвучие с този глас или „sumphonos”. Доброто управление на държавата трябва да разбере какъв е „гласът на града“ или истинското локално обществено мнение и да управлява в съзвучие с него. Това означава, че „езикът на града“ или „симфоничният език“ трябва да е разбираем за всички индивиди и групи в града и да търси помирение между тях, въпреки различията и враждите. Фуко говори за един „дискурс на убеждаването“ (Пак там с.388) и език на помирение, който се обръща към всеки човек, така както в Писмо VIII, параграф 354а, Платон говори на хората в Сиракуза и „едновременно говори на всички, сякаш всеки е сам“ за да предотврати гражданската война.
„Аз говоря, така да се каже, като помирител, който се обръща към двете страни- към онази, която е упражнявала тиранията и към тази, която я е понасяла, и на всяка от тях така, сякаш е само тя, давам моя съвет.“
Този начин на директно и спонтанно говорене за да се постигне помирение може да се нарече „паресия“ и е „казване-на-истината“, което е в съзвучие или „симфония“ с „гласът на града“ или с общественото мнение. Това не е език, който ласкае публиката и се стреми да се хареса, а по-скоро прилича на езика на Сократ, който е всекидневен и не „маскира истината с красноречие“, а вместо това е „акт на доверяване“. Фуко нарича този език “logos etumos“ (Пак там с.433) или „етимологичен език“, който за разлика от „реторичния език“ не се подчинява на правила и „техники“ (tekhne) и не се обръща към душата на другия човек. „Етимологичният език“ се обръща към душата на този, който го говори и той казва публично истината за реалността, дори и с риск на живота си. Отношението към говоренето на истината, като начин за познание на себе си, е същността на този философски език.
„Да бъдеш деец на истината, да бъдеш философ и като философ да искаш за себе си монопола върху „паресия“- това няма да значи просто да претендираш, че можеш да изказваш истината в обучението, в съветите, които даваш, в дискурса, който държиш, а ще значи, че действително, в самия си живот, си деец на истината.“ (Пак там с.441)
Този „деец на истината“ е авторитетът, на който разчита обществото, за разлика от реторът или софистът, който е „човек различен от себе си“, който се стреми преди всичко да се хареса и в името на това е готов да каже всичко. Според Фуко истината, която е нужна на обществото няма за крайна цел да убеждава другите и не претендира, че знае, а се стреми „със своята простота и спонтанност да бъде максимално близо до реалността“ (Пак там с.446). Такава истина се ражда в самия диалог и връзката с другия човек и не е „психологически предварителна“, в нея има неочакваност и дори риск, но именно това я прави ценна за обществото. Фуко цитира диалогът на Платон наречен на името на софистът Горгий, в който простата и спонтанна реч на Сократ се сблъсква с обмисленото красноречие на Горгий и езикът на Каликъл като въплъщение на волята за власт.
„Тези които създават законите са слабите хора и те са мнозинството. За себе си и за своя интерес те и си създават закони, и определят похвали и упреци. За да сплашват по-силните и способни, да имат надмощие е на другите. Но самата природа ни показва, мисля, ни доказва, че е справедливо по-добрия да бъде над по-неспособния… Критерият за справедливо е по-силният да управлява по-слабия.“ (Пак там с.502)
Каликъл е млад софист от богато семейство, който иска да продължи играта от света на аристокрацията, където силните побеждават и покоряват слабите и силата винаги има право. Диалогът със Сократ обаче се случва в Атина, която вече е станала егалитарна и демократична и предимствата на Каликъл, произтичащи от богатството и социалния статус, не му носят достатъчно авторитет. Единственият път за придобиване на авторитет в демокрацията е чрез реториката и налагане на волята и мнението на „силния“ над мнозинството. Силата се превръща в сила на словото, а ласкаенето на публиката и манипулацията в професия. Реториката става инструмент на властта, който връща в демокрацията старата агонистична система на конфликт и състезание на аристокрацията.
„Реториката е инструментът да се направи отново неегалитарно едно общество, на което са се опитали да наложат егалитарна структура чрез демократични закони. Необходимо е следователно тази реторика вече да не бъде обвързвана със закона, защото тя трябва да работи именно срещу него. Следователно реториката трябва да бъде безразлична към справедливото и несправедливото и се оказва оправдана именно като чиста агонистична игра.“ (Пак там с.503)
Реториката е изкуството на заблудата, чиято основна цел е да убеждава на всяка цена, като предлага само илюзия за разрешаване на проблемите. Тя е инструмент за власт в ръцете на елитите и използва един „език на несъгласието“, който настройва различните общности една срещу друга като форма на социален контрол, по принципа „разделяй и владей“ (divide et impera). Реторичният език на несъгласието е винаги езикът на силните на деня, които чрез думите си връщат властта, отнета им от мнозинството в демокрацията. Така Мишел Фуко с помощта на Платон прави идеалното описание на модела „Производство на несъгласие“ в Интернет, който царува още от античността. Това е могъщ инструмент за създаване на социално неравенство и контрол на мнозинството и система в която истината и справедливостта се жертват в името на агонистична игра за надмощие и привилегии. Сократ е осъден на изгнание от Атина, но вместо да загуби своето най-висше право на „паресия“ той избира смъртта, докато софистът Горгий става толкова богат, че сам издига своя статуя от чисто злато ( Rosamond Kent, The Older Sophists, Hackett Publishing Company , p. 31) в града на Сократ. Не е случайно, че „езикът на реториката“ е жив и до днес и винаги печели пред „езикът на истината“ или “logos etumos”. В своето реторично произведение „Възхвала на Елена“, Горгий смята, че „дискурсът убеждава душата“, като ни принуждава да вярваме, че нещата за които се говори и които са обещани, всъщност са се случили.
„Принадлежността към дискурса оформя душата по желание: например, на първо място, дискурсът на астрономите, които чрез отделяне на едно мнение и изграждане на друго на негово място да правят невероятни и неясни неща, да изглеждат очевидни за очите; на второ място са дебатите, в които един дискурс, изкусно написан, но умишлено лъжовен, изкушава и убеждава многобройна тълпа; и на трето място са конкуриращите се аргументи на философите, в които се демонстрира скоростта на мисълта, но това уронва доверието и води до смяна на мнението.“ (Encomium of Helen (Ἑλένης ἐγκώμιον), 12-13 )
Това напомня за края на книгата на Уолтър Липман „Общественото мнение“ и най-вече липсата на оптимизъм у Липман, че цикълът на историята може да бъде променен. Изглежда, че съветът на Платон за размяната на местата на управниците и философите няма да бъде изпълнен, защото не е естествено „капитанът на кораба да моли моряците да му се подчиняват“, или по думите на Сократ „причината за безполезността на философите е в тези, които не искат да се ползват от тях“, а не в самите философи. Така по думите на Липман за пореден път „корабът на държавата“ остава без капитан в бурното море на реториката и „езикът на несъгласието“ на разбунтувалите се моряци.
„След тази високомерна постъпка, Сократ набързо събира инструментите на разума и изчезва в Академията, оставяйки света в ръцете на Макиавели. Така още при първия сериозен сблъсък между разума и политиката, стратегията на разума е да се оттегли с гняв. Междувременно обаче, както ни разказва Платон, корабът е в открито море. И понеже на борда има въстанали моряци, той не може да рече: Толкоз по-зле за всички нас.“ (Липман, Уолтър. Общественото мнение. София, ЛИК, 2001,с.330)

Петър Айолов
август 2017, София

VIVAT ACADEMIA: Доброволец в България

Включването в програмите на Европейската доброволческа служба (EVS) води до натрупване на ценен опит, основан на неформалното образование. Планираните обучения в рамките на EVS имат за цел да осигурят на младите доброволци подкрепа през целия им период на доброволна работа в България. Доброволците повишават професионалните си умения и знания и по този начин стават по конкурентноспособни на пазара на труда и съответно по-привлекателни за потенциални работодатели. Благодарение на участието си програмите на EVS, доброволците повишават чувството си на солидарност, развиват социалните си умения и се включват активно в развитието на обществото.

В рамките на въведителното обучение, организирано от ЦРЧР в София и проведено за периода от 26.06 до 29.06.2017, доброволци от над 10 страни се запознаха с основните параметри на доброволческата програма и доброволчеството като представиха целите на проектите, по които ще работят по време на престоя си в България. На основата на интерактивните методи на неформалното образование, доброволците направиха равносметка на собствения опит и професионални компетенции, като поставиха специален акцент върху предимствата от включването в програмите на Европейската доброволческа служба.

Taking part in the European Voluntary Service (EVS) is a truly non-formal learning experience, which enhances the participants’ professional skills and competences and thus makes them more attractive to potential employers. At the same time, it increases their sense of solidarity, develops their social skills and promotes active participation in society. One of the key features of EVS is the training and evaluation it provides, guiding young volunteers through a non-formal learning process before, during and after their period of service abroad.

VIVAT ACADEMIA: Доброволец в България – силата на неформалното образование

Включването в програмите на Европейската доброволческа служба (EVS) води до натрупване на ценен опит, основан на неформалното образование. Планираните обучения в рамките на EVS имат за цел да осигурят на младите доброволци подкрепа през целия им период на доброволна работа в България. Доброволците повишават професионалните си умения и знания и по този начин стават по конкурентноспособни на пазара на труда и съответно по-привлекателни за потенциални работодатели. Благодарение на участието си програмите на EVS, доброволците повишават чувството си на солидарност, развиват социалните си умения и се включват активно в развитието на обществото.

В рамките на въведителното обучение, организирано от ЦРЧР в София и проведено за периода от 26.06 до 29.06.2017, доброволци от над 10 страни се запознаха с основните параметри на доброволческата програма и доброволчеството като представиха целите на проектите, по които ще работят по време на престоя си в България. На основата на интерактивните методи на неформалното образование, доброволците направиха равносметка на собствения опит и професионални компетенции, като поставиха специален акцент върху предимствата от включването в програмите на Европейската доброволческа служба.

Taking part in the European Voluntary Service (EVS) is a truly non-formal learning experience, which enhances the participants’ professional skills and competences and thus makes them more attractive to potential employers. At the same time, it increases their sense of solidarity, develops their social skills and promotes active participation in society. One of the key features of EVS is the training and evaluation it provides, guiding young volunteers through a non-formal learning process before, during and after their period of service abroad.

VIVAT ACADEMIA: Съкровището на Европа, 9 Май 2017

„Открий съкровището на Европа“ е състезание-игра, която е основана на методи, характерни за неформалното образование. Тя е изпитание за тялото, ума и духа, като в същото време изисква от отборите да действат бързо, смело, екипно, както и да комбинират качества като досетливост, хитрост и логическо мислене. Участниците в играта имат възможност да научат повече за Европа и ЕС, да работят в екип с други ученици, да разрешават загадки и да прекарат един активен ден сред зелените площи на София.

Състезанието е организирано от „Център за развитие на човешките ресурси“, за да бъде отбелязан и почетен Деня на Европа (09 май 2017 г.) по интерактивен и нетипичен начин. Партньори в инициативата са десетки публични агенции и организации, както и софийски гимназии.

Продукция: Алма Матер ТВ
www.amtv.bg

Церемония по връчване на “Синя лента”, ФМИ 2017

В навечерието на Деня на българската просвета и култура и на славянската писменост Факултетът по математика и информатика отличи свои преподаватели и студенти за постигнати високи резултати. Ректорът на Алма матер проф. Анастас Герджиков връчи на проф. д-р Иван Тонов Почетния знак със синя лента на Софийския университет.
Сред гостите на празника бяха акад. Благовест Сендов, директорът на Института по математика акад. Веселин Дренски, Елена Маринова, президент на „Мусала Софт“.