Може ли Икар да плува?

По повод на „Зимната приказка на българския театър”*


„В далечното си начало, когато е бил заклинателен обред и тайнство, съединяващо човека с вселената, театърът не само се е родил от живота, но е бил неделима част от този живот. Но в по-ново време литературата постепено го превзема и подчинява на себе си, отделяйки го от живота. Театърът е трябвало да остане тайнството, което е бил – форма на свободно, неподчинено общуване с могъщите и загадъчни сили на живота.” – Антонен Арто

Как изглеждат днес заклинателният обред и тайнството на театъра? Обикновено по-възрастните хора си купуват билети седмици преди представлението, обличат си хубави тоалети, организират си театрално преживяване, предхождано от вечеря и следхождано от питие. По-младите, особено студентите от НАТФИЗ, изхвърчат в последния момент от работа, от вкъщи или от Академията, хапват набързо, купуват билети, ако има останали, или чакат да разберат ще ги пуснат ли разпоредителите да гледат „за без пари”, ако залата не се е напълнила. След края на представлението публиката се свлича на пасажи по стълбите и всеки поема към дома си или към следващата среща. А студентите от НАТФИЗ остават „на по бира” в градинките пред Театъра. Към тях се присъединяват някои от актьорите, които до преди малко са живели живота на Молиеров Дон Жуан, на някой хъш, на Шекспиров принц. Отделно, но също ритуално, действат „могъщите и загадъчни сили” на номинациите и наградите на институции като Съюза на артистите в България – „Икар”.
Дали зад тези „ритуали” стои заклинателният обред, тайнството, магията, в която е вярвал някогашният човек – магията, която го е доближавала до Бога и му е отваряла път да си поиска нещо – дъжд, оздравяване, реколта, любов? Театърът… изкуството е бил начинът, по който човекът е общувал с висшите сили. Някъде дълбоко в театралния обред са били заложени кодовете и знаците, чрез които Богът и човекът са общували, това е бил езикът, говорим и от двете страни. А може би днес Бог и Човек са сключили друга сделка и си говорят по Скайп.
И все пак – кризата пълни казината, публичните домове и театрите, защото театралните салони са пълни, софийските поне със сигурност. Човек… все пак изпитва необходимост от един друг живот, от големи вълнения, от възможност да изживее или съпреживее голямата любов, голямата страст, драматичната смърт, които вероятно наяве никога няма да го споходят – голямата нужда да избяга от битовизма. А театърът предлага два часа свобода, както за зрителя, така и за актьора: „В края на представлението героят продължава да живее до следващия път, когато ще има възможността да заживее отново същото, същото или по-добро… Или никога неслучвало се. А актьорът в края на представлението спира да живее живота на героя и се връща в действителността. Тези два часа свобода, според мен, са причината да се става актьор(…) Театърът трябва да е среда – храм, в който да идва зрителят и да забравя за всичко останало. Нашата работа тук е да предоставим един друг живот на тези хора, които са отделили два часа от живота си, за да гледат театър.” – Сава Драгунчев.

Световният ден на театъра е напълно недостатъчен повод да се говори за театър в България. Икарите, а и Аскерите – също. За театър се говори всеки ден, но говорят само театралите. Какво се случва с българския театър днес, каква е съдбата на хората в него и защо и как това трябва да вълнува хората извън театъра? Защо изкуството и хлябът са ни еднакво необходими, но по различен начин? С хляба оцеляваме, с изкуството имаме шанс да се издигнем над чисто физическото си съществуване.
Темата за Проектозакона за сценичните изкуства и „татралната реформа” на Министъра на културата Вежди Рашидов през последните почти три години само доказа липсата на ясна политика спрямо театъра у нас. Тази реформа се прави без грижа за театралното изкуство, неговите творци (режисьори, артисти, драматурзи, сценографи…), но и още по-страшно – без грижа за неговите зрители. Отдавна властимащите и медиите се произнасят неосведомено за вкусовете и интересите на публиката и я лишават от възможността не просто да избере, а да знае, че има право на избор какво да гледа, какво да слуша, за какво да плаща. „Повече от всякога културата в България е национален проблем. Тя не е проблем на хората, които правят изкуство, които се занимават с култура, тя не е проблем на техния статут, на тяхното социално битие. Тя е проблем на бъдеще за българина. Можело и без култура – тя не се яде, не се пие и не носи достатъчно големи приходи!” – професор Маргарита Младенова.

Имам лошия навик да събирам билетите от всички представления, които гледам, и да си записвам в „театрален дневник” впечатленията, които ми оставят. Преброих, че през последния сезон съм преживяла 28 представления – три пъти по-малко от комисията на Икарите. Може би това е причината само една трета от номинациите да ми изглеждат смислени. Разбира се, смисълът в номинациите зависи от това дали Икар се „харизва” за полет или за удавяне.
Питам се дали в публиката някога ще се надигне справедлив гняв, дали тя някога освен да изръкопляска (според ритуала) в края на представлението, няма и да освирка някого? Дали човекът ще поиска от театъра отново да го свърже с Бога?
Дали пък Икар няма ненадейно да заплува на 27 март вместо да се удави?
Едва ли.

Камелия Петрова
Телевизия „Алма матер”

„Пътуване на запад” в НАТФИЗ

„Пътуване на запад” – дипломанти в НАТФИЗ разказват китайска приказка за пътуването към себе си

Яна Бобева: „Нашата цивилизация е съвсем различна и е много трудно да се възприеме. Това беше най-големият сблъсък. Опитахме да извадим все пак наяве малко от тази ценностна система, която е доста далеч от европейския човек.”

Христо Ушев: „Един зрител, който идва без някакво очакване да види определен тип театър, а просто е отворен към това, което ще гледа, ще усети темите в представлението, които са общочовешки.”

Как се играе Шекспиров текст в Китай и китайска пиеса в България? Как изглежда един дипломен спектакъл на студенти от Националната академия по театрално и филмово изкуство „Кръстьо Сарафов”? Дали те наистина „ще се гмурнат в морето на безработицата” след завършването си, както очакват?

Гледайте репортажа на Студентска телевизия „Алма матер”!