Със сто лева на море, част 1,” Да живее стопа”-8milimetra.wordpress.com

Тези дни ще публикувам редактиран откъм правописни грешки текст. На този етап не можах да се сдържа и бързам да качвам. Снимки няма. Оставям разказа на вашето въображение

Васил Мирчев

Винаги ме е вълнувала идеята да почна да правя пътеписи на моите пътувания. Освен, че се описват лични впечатления и забележителности, в един пътепис се улавя и духа на времето. Пътеписи обаче се пишат след много ходене а такова ме очаква тепърва. За това реших да почна с първото си по-различно пътуване по случай „Джулай Морнинг”. Крайната цел беше Кара Дере. Един все още девствен плаж, на който се ходи със палатки. Намира се на тридесет километра от Варна и на седемдесет от Бургас. Ето ви линк към един прекрасен пътепис http://poblizo.com/?p=20187

Тъкмо завършихме и един приятел и колега Иван Михов ми вкара интересна и приключенска идея. Да пътуваме на стоп по случай Джулай Морнинг до морският бряг Кара Дере. Наши колеги вече го бяха правили до Германия и други европейски държави и решихме, че до морето ще е лесно.

Аз съм градско момче, може да се каже, че съм расъл в саксия. Хипарската идилия с пътуването на стопа, изпушването на един джойнт на брега на морето и спането в палатка винаги ми е била чужда, но не и лишена от любопитство. За това реших, че няма какво да губя. Защо да не си направя една тренировка за Ел Камино? Път, който бленувам да извървя от няколко години.
И така изпратихме багажа си по наши приятели, които пътуваха с кола и в името на приключението решихме да хващаме стопа след караулката на магистралата Тракия, в посока морето.

Още от самото начало пътуването започна с греда, тъй като Иван, който не беше спал три дни закъсня с един час за срещата ни. Така поехме към стопа не в седем сутринта, както бе по план а час по-късно.

Към и осем половина слязохме от автобус пет, които вече беше препълнен със стопаджии за морето. С Иван веднага преценихме, че шансовете ни да бъдем качени току що са намелили драстично, тъй като изобщо не се вписвахме в пейзажа. Стопаджиите бяха типичен стереотип; двойки от момчета и момичета, все дългокоси, с карирани и шарени ризки с туристически раници, шалтета и други хипарски характеристики и аксесоари. По-лошото е че бяха много. Всичко беше тръгнало да посреща Джулая. Ние двамата нямахме нищо общо с останалите. Двама идиота приличащи на рециведисти запасали по една чантичка на кръста, в която спокойно може да се крие оръжие.
За да увеличим шанса си сред тази нелека конкуренция на опитни стопаджии дръпнахме на няколко километра по-надолу зад една бензиностанция. Застанахме под най-близката сянка и започнах да правя, това, което никога не ми беше минавало през ума – да стопирам автомобили.

Трафикът беше сериозен, но никой не спираше. Покрай нас минаваха множество коли за морето натоварени само с по-двама души. Всички отказваха да спрат, но ние също не се отказахме. Докато единият пушеше, другият стопираше и така в продължение на половин час докато до нас не спря един баровец с едно невероятно, уви, двуместно БМВ и предложи да качи един от нас до Бургас. С благодарност отказахме тъй като не искахме да се разделяме. Временно си промених мнението за богатите гъзари, но само временно. По-късно щях да науча разни други истини.
След още половин час ми провървя късмета. Един раздрънкан работнически бус спря и ни качи. В него се возеха двама цигани, които работеха по строежите. Те ли не ни обясниха правилно или ние не чухме добре, но решихме, че отиват до Бургас и направихме грешката да се качим. В последствие ни оставиха на разклона за Костенец, които е на 55 километра от София. Случи се така, че вторият циганин дето се возеше също се оказа стопаджия и така тримата се застояхме в една глуха зона по средата на „Нищото”.
Тук беше много опасно заседяването тъй като никъде нямаше сянка. Който беше взел стопаджии ни подминаваше натискайки весело клаксона. Останалите щом от София не бяха взели едва ли и тук щяха да го направят. След четиридесет минути вече мислех да грабвам обратният стоп за София или да започна да се моля на Бога за помощ. Повторих си така познатата молитва, която ме е спасявала безброй пъти „Оставям тревогите си (за конкретната ситуация) на Господа в мен и не се безпокоя”.

И помощ дойде. Спря ни един доста готин пич, който в последствие се оказа типичният бг хейтър също като мен. Той караше служебна кола и така бързаше, че пред единият от тунелите КАТ си го засне за спомен. Проблемите му бяха, че е завършил бакалавър със смешната заплата от хиляда лева той презираше не държавата а хората, които я съставяха. Един и същи разговор, които баща ми водеше с непознати и които не секваше от поколение на поколение: политиците, държавата и тъпият народ, който отказва да протестира, колко е по-добре на Запад и тн.
И така стопа ни приключи в Пловдив. От тук насетне ни предстоеше едно неочаквано три часово висене в един от най-незабравимите жеги на живота ми. Всичко това съпроводено от десет километра ходене защото постоянно се оказваше, че пречим на хора дошли по-рано.

Стопаджиите бяха на петдесет до сто метра един от друг. Имаше двама дърти хипари, които киснеха на пътя от седем сутринта. В последствие вече разбрах каква грешка е да стопираш по Тракия и, че шансовете са по-големи ако хванеш стопа по под балканският път. Още по-голяма грешка беше, че бяхме две момчета без багаж. Нещо, което сигурно стряскаше повечето шофьори.
След безумно ходене в жегата достигнахме до един от разклоните до Пловдив. Целта беше да хванем пловдивският поток, които се слива със софийският по посока на на морето. Имахме надеждата, че „майните” ще са по-отворени от софийските шофьори и че бързо ще хванем нещо поне до Стара Загора. Както вече споменах, тук си останахме цели три часа.
Оказа се, че майните наистина са като хлебарките, тъй като не една или две мутри с пловдивски регистрации ни показваше среден пръст или юмруци, че ще ни счупи ченетата. Но за да не се окаже, че псувам майните, ще добавя, че същите заплахи получавахме и от мутряжки със софийски номера. Тъжно напомняне за това кой все още е господар в тази бедна страна. Но пък никой не ни беше длъжен да ни качва, нали така? Нито те, нито чичовците, които споменавам в целият абзац нито и полицейският патрул за който ще стане дума малко по-надолу.

Освен мутри, тъжно впечатление ми направиха и така наречените „обикновени” шофьори. Безброй чичовци и лелки, отново по-един или по-двама в кола, които бързаха да от прашат по-нататък сякаш ще ги хванем на абордаж. Откъде този страх към разни деца, тръгнали на един безкрайно весел, оптимистичен и пацифистки празни като Джулай Морнинг? Замислих се, че много хора не са наясно какво точно е Джулая.

Прецених, че не ми трябва да чета разказите на Иван Стаматов или трудовете на Иван Хаджийски, че да разбера душевността и манталитета на българина. В този момент аз разделих България на две. Ние, които отиваме на Джулая и всички останали нещастни хорица стиснали здраво воланите. Достатъчно беше просто да мръдна малко извън София и да се нагледам на изоставени индустриални сгради, пустеещи полета и едни наплашени и капсулирани хора. Замислих се аз дали бих качил хора? Замислих се за риска, който поемам не само като шофьор ако кача хора, но и в ролята на стопаджия застанал на магистрата?

Опитах се да си представя как изглеждаме ние в очите на тези хора? Съмнителни младежи, движещи се на стоп, някой явно обичащи прекомерно канабиса и тн. Пишейки тези редове се сетих и за случката, случила се пет дена по-късно, със стопаджиите, които ни заплашиха с бой на връщане от морето понеже им пречим на стопа (в случая ние просто си стояхме на спирката за маршрутките тъй като не възнамерявахме вече да пътуваме на стоп). Единият от тези пичове дори извади ножа си докато другият ни обясняваше как пребивал такива дето им пречат…
Часовете се нижеха бавно и мъчително под безмилостната жега. В един момент спрях да си мисля за стопаджиите, мутрите и шофьорите. Каръка ни продължи още известно време и накрая от някъде се появи един иракчанин объркал пътя за Истанбул. Помагахме му да се ориентира по някакви карти и за дълбоко съжаление ни остави на разклона за Пловдив до село Войводино, тъй като най-сетне открихме табела на Английски език сочеща пътя за Истанбул.

Този Иракчанин, чието име не помня, се оказа един от най-възпитаните хора, които съм срещал през живота си. Не само че ни качваше на стоп, бидейки абсолютен чужденец в тази страна, но и ни се извиняваше, че няма по-добра радио станция, която да хване. Извини се и за разхвърляният интериор на колата си, явно живееше в нея.

Иракчанина пътуваше от Холандия за Ирак и минаваше за първи път през България. Чудеше дали всеки ден има толкова много стопаджии. Разказахме му за Джулай Морнинг на който посрещаме слънчевият изгрев в планината или по-често на брега. Част от културата на този празник е хората да стигнат до там на стоп. Човека остана очарован от тази идея а ние останахме още по-очаровани, че пътищата в Ирак са малко по-лоши от тези у нас. Поне според думите му. И аз се зарадвах. Бахме малко по-добри от бивша петролна империя преживяла унищожителна война. Имаше нещо изключително забавно в смешките за Българските пътища.

Едва не се изкушихме да „излъжем” този пич да ни закара към Бургас, но все пак му посочихме табелата за Истанбул. Остави ни поредния разклон и се сбогувахме. В същият момент до нас спря полицейски патрул, който разгонваше стопаджиите от пътя. Изкарахме невероятният късмет, че бяхме оставени на разклон и че нямахме раници, тъй като ни помислиха за пловдивчани. Полицията ни каза да влизаме в локалното и да си вървим към Пловдив, че иначе ще ни лепнат солена глоба. Нямаше какво да правим, престорихме се, че не сме стопаджии и че отиваме към Войводино.

На разклона за селото видяхме две момчета, които са имали нещастието да им напишат актове за по петдесет лева. Техните момичета вече отдавна ги чакаха в Стара Загора и те се чудеха дали да не се върнат в Пловдив да си вземат Влака. Не останах изненадан. Момичетата имаха десеторно по-голям шанс да бъдат качени.

От разклона видяхме как полицията продължи да преследва стопаджии и да ги глобява. Стана ми забавно тъй като един моторист с огромна скорост най-необезпокоявано си въртеше осморки по магистралата без да съзнава, че може да причини много щети на себе си и други хора ако мотора се хлъзне. Едва ли стопаджиите бяха най-сериозната заплаха на пътя, но реших, че все пак има някакъв резон да ни гонят от пътя.

За да не пречим на момчетата подминахме отбивката за селото и продължихме надолу по това, което най-вероятно минава за Пловдивското околовръстно. Никой не ни качваше в нито една посока. Едно семейство спря пред нас, но не за да ни качи а за да си гледа картата за Бургас, явно не можеха да се оправят по пътя. Когато приближих колата те просто затвориха прозорците си. Припомних си едни мъдри мисли от една мъдра книга „Никой на никого не е длъжен”. За това и не си го сложих много присърце и продължихме по пътя.

Температурите бяха чудовищни а водата ни свършваше. Аз едвам се влачех и накрая започнахме да се размисляме дали да не се откажем. Ако някой от нас припаднеше тук? Линейка ли щяхме да викнем чак тук? Щеше ли някой да спре да помогне? Изобщо какво правехме? Бяхме протакали към четири часа, бяхме слънчасали и дори да ни качаха в близките часове само щеше да става по-сложно.

Стопа ни завърши с провал. Пътуването ни нямаше нищо общо с това, което мой приятели описваха, че са направили преди няколко години отивайки до морето. Разказите за това как са ги качили две момичета пътуващи за Каварна Рок фест, и така с тях останали през цялото време, ми се струваха измислени, зашити с бели конци. Обясних си провала ни с това, че не ставаме за стопаджии и че преди няколко години кризата не беше толкова безмилостна. В кризистни времена на безработица по пътищата ги имаше всякакви.

Тръгнахме пеша към Войводино. По някое време премина един тир пълен с наши познайници от стопа. Мислено им пожелах успех и да не им се налага да патят като нас, но по-късно ги видях зациклили след Стара Загора.

По пътя Иван не спираше да маха за стоп мислейки си, че някой ще е тръгнал към Бургас. Аз вече се бях отказал от стопа като идея и все повече му се дразнех. Когато спряхме на спирката на маршрутката едва не се сбихме. Той през цялото време е очаквал аз да си изпусна нервите но накрая той беше човека, който хвърляше бутилките с вода и псуваше.

Не ни остана друго освен смирено да се качим в първата маршрутка, която идваше и да си завлечем задниците до гарата в Пловдив. Решихме да си ходим обратно в София. Докато пътувахме проведохме по няколко телефонни разговора с приятели, които обаче ни убеждаваха да не се връщаме в София и да продължим пътуването.

Към три часа вече бяхме в Пловдив. Озари ни нова надежда, която обаче по-малко започваше също да гасне. Озовали се на гарата и проверили всички опции за влакове се оказваше, че ще пристигнем в Бургас най-рано в десет и половина. По този начин нямаше как да вземем каквато и да е маршрутка към Бяла а стопа категорично го бяхме отказали като алтернатива. Да посрещнем изгрева в Бургас не ни устройваше. Искахме на всяка цена това да се случи на Кара Дере.
Малко преди да се откажем напълно решихме да пробваме южната автогара. Там попаднахме на единствената ни алтернатива. Съмнителна автобусна фирма с маршрут Пловдив – Бяла. Автобуса тръгваше след двадесет минути и имаше две последни места. Билетчето обаче беше на баснословната сума от 26 лева… сериозно се замислихме. Накрая се бръкнахме дълбоко и си платихме за гяволъка. Както бяхме решили да пътуваме без пари така си платихме за парите за влак, които щяхме да дадем, за маршрутка Бургас – Бяла и за храна. Кажи речи с автобусните билети си платихме за тарикатлъка да минем тънко. Нищо, не съжалих за парите, тъй като първоначалната идея на пътуването беше приключението.

Разказа за пътят обаче не свършва до тук. След като се наядохме с разни баници и се запасихме с цигари и вода се качихме на автобуса, в който аз буквално щях да припадна. Единственото, което ме спаси беше огромното количество вода, което поемах.

За двадесет и шестте лева, които дадохме получихме средно мръсен автобус, със средно удобни седалки, движещ се със средна скорост и без абсолютно никакъв климатик. Единственото нещо, което доставяше свеж въздух това беше ретро удушника, който според думите на „стюардесата” беше развален и за което ни се извиниха предварително. Сетих се, че съм пътувал в автобуси на Ивкони и Биомет и разни други турски фирми, които обаче за по-малко пари предлагаха не по-къси разстояния от сорта на София- Свищов с климатик и телевизия.

Физическото ми състояние укрепна. След Стара Загора или Сливен (мисля, че това, което наричат петолъчката) автобуса спря за двадесет минутна пауза в крайпътният луксозен ресторант „Temple Bar”. Очакванията на Иван бяха, че тука ще е яко и че ще се наядем добре с кебапчета за по осемдесет стотинки. Нищо подобно. Тук цареше правилото „Ден година храни” тъй като цената на кебапче беше към лев и седемдесет. Влязохме с над пет лева за две кебапчета и две питки. Чувствах се като пълен мизерник, но трябваше да пестя тъй като смятахме да стоим на кара дере една седмица а общите ни пари бяха около 150 лева. След приключенията до този момент вече бяхме с около 110. Въпреки всичко кебапчетата бяха едни от най-вкусните, които съм ял. Явно цената си заслужаваша.

Продължихме с автобуса към Бургас. Добре познат път от детството ми когато цялото семейство пътуваше в един претъпкан москвич и стоеше по две седмици на морето с общо триста лева. Времена отдавна отминали. Между слънчогледите и пътят виждах наши познайници стопаджии, които за разлика от нас имаха железните нерви и воля да стоят и да се надяват някой да ги качи до морето.

Освен качеството на пътя всичко останало сякаш си беше същото. Видях една голяма къща „обсадена” от лозови насаждения. Нея помня от детството си когато пътувахме за морето. Скалите на Сливен, Карнобат, Айтос и слънчогледовите полета редуващи се със пшеничени такива. Единственото, което ми направи впечатление бяха, тук таме ново появилите се вятърни електроцентрали, чиито перки бавно се въртяха на слабият вятър. Помислих си, че с Иван сме двама донкихотовци, които отчаяно се борят с мелниците.

След Карнобат слънцето вече вървеше към залез. Огряваше слънчогледите с различни нюанси в зависимост от това дали е зад някой облак. В далечината се виждаха безкрайни пшенични хълмове. Бе прелестна красота. Помислих си, че това е най-красивата страна на планетата. Много жалко обаче, че е обитавана от такъв недостоен народ като нас.

До Бургас срещнахме доста стопаджии. Подминахме и ентусиасти тръгнали на колело. Нефтохим се видя отдалече. Приличаше на футуристична версия на град от играта Heroes 3. Напомни ми когато пътувах от село за София и всеки път виждах огромното туловище на Кремиковци.

От Бургас имам много бегли спомени. Направи ми впечатление, че за разлика от София не се мяркат така характерните блокове тип „ново строителство”. Или поне откъдето мина автобуса такива нямаше. Градът носи една привлекателна соц стилистика на големи блокове с „гърбове” на които има стилизирани символи на прогреса нарисувани от едно време.

Има някаква романтика в соц стилистиката на градовете от онова време, която е запазена донякъде и в Бургас. На едната автогара в Бургас за първи път в живота си попаднах на истински outlet магазин с разнообразни вносни стоки от Европа. Вътре имаше всичко от детски играчки до кухненски прибори. Истински outlet за разлика от Софийските outlet магазини, които бяха тъпкани с разни боклуци от Илиянци. Накратко, колкото повече се отдалечавах от София, толкова повече я намразвах.

В буса със Иван се запознахме с един спортен журналист с висше образование за богослов. Него изключително много го интересуваше политиката на родният му град Пловдив. Беше недоволен от много аспекти на кметската управа, над които не мисля да се спирам. Той пътуваше към приятелката си във Варна а по-късно с приятели щеше да посрещне Джулай Морнинг на Кара Дере. Надявахме се да се срещнем някъде по плажа, но повече така и не се засякохме. Интересно е какви хора може да срещнеш по пътя.

Преди да опиша събитията, които ни се случиха в Бяла обаче не мога да не се спра на абсурда наречен „Слънчев Бряг”. Няма такъв апотеоз на човешката глупост. Хора простете ми, дори разни военни престъпления от миналото на човечеството ми се струват оправдани и логични на фона на тъпизма, който видях с очите си. Граница между Равда, Несебър и Слънчев Бряг няма. Трите обекта сякаш са се сляли помежду си в едно туловище от сгради. И то не какви а хотели. Звучи банално и познато, но… виждали ли сте го? Представете си Люлин… а сега Младост а после и Дружба…. сега си представете тези панелни квартали, но не от панелни блокове а от хотели.

По мой скромни сметки това бяха най-малко две хиляди и най-много пет хиляди хотела отделени с улица или черен път, нацвъкани един до друг. Град от хотели. Повечето празни или обитавани само от по няколко посетители. Към плажа може и да са били пълни хотелите, но откъм пътя където минавахме бяха полу празни. Безброй островчета застроени от хотели, които се виждаха в далечината. Хотели, хотели, хотели…

Къде бяха местните? Единствено шепа туристи мотаещи се по заведенията, тук таме някой чужденец и сезонни работници. Опитах се да си представа тази апокалиптична гледка през зимата. Един невероятен декор за научно фантастична анти-утопия за „празният град”, в който мистериозно всички са изчезнали. При това безплатен. Единственото, което ти трябва е разрешително от общината за снимка. Чудя се дали да не се възползвам защото лично според мен, този тъпизъм наречен Слънчев Бряг, за друго освен за декор на филм не става.

И да съм имал други забележки сигурно съм ги забравил докато бях на плажа. Освен да се „възхищавам” на видяното друго не можах да кажа. По пътя за Обзор и Бяла се мяркаха още много хотели. Огромни, като титанични саркофази на богове гиганти само дето бяха празни.
Бяла и Обзор нямаха много общо. Обзор приличаше на типично крайморско градче с множеството си симпатични сергиики за сувенирчета и тениски каквито бях свикнал да виждам от почивките си по морето.

Към единадесет и нещо вече бяхме пристигнали в Бяла. Автобуса ни остави на пътя и двамата се спуснахме към центъра на града. Отдалече се чуваше народна музика. Хората празнуваха някакъв празник. Слязохме по едни стълби и без да искахме изскочихме на сцена на площада, на която деца от читалища играят хоро. Двамата се смутихме много и побързахме да се махнем час по-скоро като се шмугнахме по едни стълбички в страни от сцената.
Бяхме изпуснали всички магазини така, че се запътихме към Кара Дере с празни ръце. Кара Дере е един, все още девствен (откъм инфраструктура и строжи плаж) на който хората ходят на палатка. Спуснахме се по един черен, няколко километра път, които се виеше измежду слънчогледи и лозя. Беше вълшебно. Пълната луна осветяваше пътя, който водеше към гората на кара дере. Единственото, нещо което ми разваляше гледката бе Варна, която се виждаше на тридесет и пет километра.
От далече се дочуваше някаква музика. Предварително знаехме, че ще има концерт и забързахме крачката си. По пътя срещнахме един местен човек, които явно сериозно беше препил долу на концерта, че бе изгубил обувките си и се връщаше пеша към селото. По пътя ни застигна и една кола на лагеристи, която обаче беше пълна и нямаше как да ни качат.

На върха на възможностите си се придвижихме напред. Концерта го подушихме още преди да го видим. Излязохме на плажа и видяхме сцената пред която сякаш се случи сцена от филма „Коса”. Красиви момчета и момичета (е добре де, имаше и няколко дебелани, но и те ми се сториха красиви) танцуваха пред сцена, която явно беше отворена за всякакви импровизации. Музикална група свиреше нещо между народна песен, блус и ирландски ритми. Някой от празнуващите бяха седнали по-назад, влюбени двойки се целуваха върху пясъка а останалите танцуваха танцът на любовта.

Всичко това бе прекрасно, но ми беше чуждо. Не бях част от този свят, които беше пред мен. Не бях част и от света, които оставих зад себе си. Единственото, което чувствах мое, в смисъл като част от себе си, бяха звездите, които бяха над мен. Звездите, които тук се виждаха ясно поради липсата на светлинната полюция на цивилизацията.

Нямаше с кого да споделя този личен момент. Не бях от хората, които щяха да тръгнат да се запознават с момичетата по плажа. Нямах и приятелка със себе си. Така или иначе никой нямаше да ме разбере така че, не казах и на Иван какво изпитвам в този момент.
Не се задържахме дълго на концерта. Изпихме по една ледена бира, тъй като имаше нещо като бар до сцената и поехме към нашите приятели, които ни чакаха чак в северната част на лагера. Иван отбеляза, че сме кретени тъй като всички на плажа са боси а ние залитаме по пясъка тъй като сме с обувки. Аз му казах, че трябва да сме различни и да бъдем бунтари сред бунтарите и за това няма да се събуваме! Ще вървим с обувки по плажа!
Докато се мъчихме да ходим с обувки подминахме множество палатки и лагерни огньове. Кара Дере беше един мравуняк от хора. Хора дрънкаха на китари и пееха около огньовете без да им трябва сцена. Други си правеха барбекю а някой дори правеха нощно къпане. Пияни хора ни питаха за посоката на сцената и ние ги упътвахме. Накрая ни писна и се събухме. Толкова бях замаян и изтощен, че паднах няколко пъти докато се опитвам да си събуя кецовете. Стана ми смешно, че съм с кецове но, още не бях гледал филма „Кецове”, който разказва за същият този плаж.
Ориентир оставен от нашите приятели беше един жълт чадър, под които светеше лампа. Нашата одисея приключи тук. На плажа бяха нашите приятели. Те предварително ни бяха опънал палатката и за наше щастие ни бяха оставили храна, която буквално ме спаси от припадък.
Нахранихме се в лагера. Тъй като бях за първи път на този плаж трудно се ориентирах кое къде е. После се върнахме на плажа около един голям огън където хората предимно си говореха. Постояхме малко и нашата компания се премести малко по-на юг където започна истинският купон. Присъединяваха се всякакви хора. Приятелите ни свиреха техни авторски песни, чийто текст ще пусна малко по-късно. Едно момче с китара им пригласяше. Появи се един странен човек, които свиреше страшно добре с тъпан. Бе облечен в нещо като народна носия и пригласяше към музиката.
Разни моменти ми се губят от тази вечер. Най-хубавото, което ми се случи е, че опънах на едно шалте зад музикантите и гледах звездите…