„Богинята Курайма или Ролята на зрителя във филма ”Шшшт… Попей ми”2013

Oпит за семиотично-херменевтичен еко-пърсиански шлайермахеров анализ

от Бат’Пецо

Филмът „Шшшт…Попей ми” 2013 на режисьорите Андрей Волкашин и Петър Вълчев предизвика невиждан интерес на премиерата си на 16 април 2013г. в Дома на киното в София. Места за правостоящи нямаше и дори редица мастити културтрегери не намериха място в претъпканата зала и изчакаха края на филма на тротоара. В това отношение филмът е знаков за огромната пропаст между поколенията в българското кино. За да влезеш на прожекция на „Шшшт…Попей ми” трябва да си млад, енергичен и сам да си пробиеш път през тълпата. След като най-сетне успя да се настани по стълби и парапети, публиката в залата се потопи във филма още от първата секунда и реагираше възторжено на всеки търнинг пойнт. Със сигурност може да се каже, че в последните 25г. Домът на киното не беше виждал такава премиера. Ако се отплеснем в хвалебствия, може дори да кажем, че тази вечер киното намери своя дом, а домът намери своето кино!


За тези нещастни души, които още не са гледали „Шшшт…Попей ми” ще кажем: „Надежда всяка тука оставете!”, защото по новата традиция на така нареченото и вероятно все още съществуващо „българско кино разпространение” новите български филми се правят, но „почти” не се разпространяват. Вместо български филми по кината вече по традиция си гледаме всичко що е 3D , а по телевизията повторения на ”Аламинут”. Все пак филма ще има няколко прожекции из страната и една неуспешна в чужбина, защото както се оказа: В Македония „Блу Рея” не се рее.
Когато говорим за „Киното като медия” и „Киното като форма на изкуство”, това означава, че филмите освен средство за пренасяне на информация (медия) пренасят и емоционални послания между хората (изкуство) и в случая с „Шшшт…Попей ми” тази комуникацията беше на лице и в двата варианта.

Тук ще се опитаме да спрем с употребата на думата „кино” по заръка на Били Уайлдър , „Аз не правя кино. Аз правя филми. Филми, които са за забавление. Правя ги за конкретен момент. Не очаквам да векуват. Има много малко филми, които са достойни за това, заснети от други. Просто не мога да мисля с тези високопарни понятия – Разбирате ли, ние не правим филми, ние правим КИНО!“.
Разбира се Били е прав, той(авторът) прави филмите, но ние (публиката) правим киното. Нашата задача е да разследваме как и дали ФИЛМЪТ „Шшшт…Попей ми” се превръща в КИНО? Отговорността за това е само НАША (на публиката), защото след грандиозната премиера , ТЕ (авторите) символично загубиха правата, върху своята рожба и я предадоха на нашата милост. В този момент се скъсва връзката между изкуството като „пърформанс” или непосредствено и моментно изживяване и изкуството като част от културния дискурс.


Първо няколко думи за „пърформанса”, който наистина се случи. След края на филма залата беше пълна с невероятно щастливи зрители и автори, а във въздуха струеше една обща еуфория и сякаш някаква общност между всички в залата. Това е и крайната цел на всеки един филм или по-общо казано „текст” или „послание” в определена културна система – една директна и цялостна комуникация между хората. В това е и смисълът на изкуството, да бъде независимо, да бъде “causa sui” или своя собствена кауза, а според Кант, да бъде „безцелна цел”. Премиерата на „Шшшт…Попей ми” наистина се превърна в едно завършено преживяване без нужда от обяснения и думи.


Следователно ако авторът и въображаемите читателите на настоящата статия бяха трансцедентални идеалисти или поне епистемологично настроени то всички разсъждения за значението на филма щяха да свършат тук и щяхме да продължим с поздравления за актьорския състав и снимачния екип на филма, които те напълно заслужават. За жалост или не обаче, както сочи подзаглавието на тази съмнителна творба, ние се намираме в мрачната сфера на семиотиката и херменевтиката и продължаваме да дълбаем все по надолу и навътре с очакването да открием или създадем нови и нови пластове на този нов филм на новото българско кино.

В това разкопаване на „семиотичното поле” на филма ще ни помага Умберто Еко и книгата му The Role of the Reader (1979), за което още сега му се извиняваме. От друга страна тази статия е и предизвикателство към Еко, който в книгата „Това не е краят на книгите(2010) цитира италианския поет и Нобелов лауреат Еудженио Монтале, който веднъж казва “Non si può essere un grande poeta bulgaro” или „Не можеш да бъдеш голям български поет”, в смисъл, че българската култура е много малка за да може да роди глобално културно явление. Тази статия е опит да се обори тази теза и да се докаже, че „големината” на Поета не зависи от броя и количеството на Публиката, а от качеството на тяхната комуникация. България е раждала и ще ражда големи поети, но за да ги чуем трябва като публика първо да млъкнем за малко:„Шшшт и да ги оставим да „Ни попеят”!


Със цялото ни уважение и съчувствие към авторите ние най-безскрупулно започваме дисекция на тяхната рожба и то единствено и само за собствено удоволствие и без всякакъв стремеж към теоретично кинематографични постижения.
Началото на нашите разсъждения е в принципите на херменевтиката за тълкуване и интерпретация на всеки текст. Всеки текст или филм може да съществува на много нива или пластове, които търсят своя читател. От друга страна стои семиотиката, която ни задължава като читатели да открием и дори създадем значение във всеки текст. Това са нашите принципи на работа и следователно ние напълно отказваме да приемем, че „Шшшт…попей ми” е филм само за, цитирам от Интернет :
„Веска – наивно, непохватно момиче което мечтае за пари и слава. Отчаяна от лошия си късмет, тя напуска родното си градче. По пътя среща Беба – съблазнителна магистрална проститутка с вид на поп звезда. Веска вижда решение на проблемите си в лицето на Беба, но поредица от катастрофални срещи я водят до истинската “фея на проститутките”… Филмът „Шшшт… попей ми“ е заснет на фона на зелени поляни, което освен че придава свежест и изчистеност на кадрите, допринася за абсурда и сюрреалистичната обстановка във филма.“Искаш ли пари? Искаш ли коли? Една от нас бъди, за да знаят името ти!” – това е основната песен на филма и символична мантра на младите момичета като Веска, които в ценностно объркан свят, търсят правия път към своето бъдеще. Благодарение на вече „успели“ в живота жени като Беба и върха на дамите в този бранш Курайма (Снежина Петрова), докато пие лимонада от двулитрова бутилка, Веска бързо се научава как да прави печеливша магистрална любов. Важно е да се каже, че въпреки провокативната заигравка с чалгата и чалга културата филмът „Шшшт… попей ми!“ не е саркастична критика и прави въздействието и посланието му още по-силно. „Шшшт… попей ми“е комично отражение на магистралната ни действителност, в която живеят младите момичета в България, не само заради абсурда, облечен в тигрови дрехи, тичащ по тучните ливади и треви, чакащ на пътя своя късмет да ги качи в скъпа кола без покрив”.


Това е първият пласт на разказ, който е приятелски и незлоблив шарж и пародия на чалгата и който работи чудесно на нивото на „пърфомънса”, но ние търсим нещо друго. Човек, още повече семиотичен херменевт като нас, не може да приеме факта, че нещата са такива каквито са. След като излезем от кино залата ние искаме още и още от филма и започваме да го изтискваме безмилостно, години наред, до последна капка смисъл. Според големия учител в кино мистериите: „Совите не са това, което са.”

Ние искаме още от „Шшшт…попей ми”. Какво означават тези безкрайни полета пълни с цветя, слънчогледи и шарени проститутки пиещи амброзия от пластмасови двулитрови бутилки? Защо във филма всички силни образи са на жени, а мъжете почти нямат реплики? Къде са сутеньорите ? Защо Китодар Тодоров удари Веска с тиган по главата ? Какъв е символът на Дървото на живота и най-вече какво означава фразата прошепната от феята Курайма: „Шшшт…попей ми”? Отговорът на всички тези въпроси вече е наша отговорност, но преди това се връщаме за кратко към теорията и Умберто Еко.


Филмът „Шшшт…Попей ми”, както и всеки друг филм, представлява верига от изразни средства, които трябва да бъдат актуализирани от „адресата” или зрителя. Доколкото подлежи на актуализиране, всеки филм е непълен, защото филмът си остава само един flatus vocis (дума или звук, които не кореспондират с обективната реалност) до момента, в който бъде съотнесен въз основа на даден код към договореното съдържание. Нека кажем тогава, че всеки видео разказ постулира видео граматична компетентност на адресата и това се случи на премиерата на „Шшшт…Попей ми”, където зрителите използваха своята „видео граматична компетентност” за чалга културата в България и дешифрираха първия пласт на послание. Но това далеч не е всичко в този филм.
Филмът се различава от други видове изказване със своята по-голяма комплексност. И главната причина за неговата комплексност е именно фактът, че е изтъкан от неизказано и в „Шшшт…Попей ми” неизказаното е това, което ни кара да продължаваме да си мислим за филма., “Неизказано” означава неизявено на повърхността, на равнището на изразяването, но нещо, което трябва да бъде актуализирано на равнището на актуализацията на съдържанието. И за целта филмът – много повече от всяко друго послание – изисква активни и съзнателни действия на сътрудничество от страна на зрителя. И именно тези очаквани от авторите допълнителни „активни и съзнателни” действия на зрителите, различават „Шшшт…Попей ми” от чалга моделите, които пародира. Чалгата няма втори пласт, нито трети. В чалгата получаваш това което виждаш, едно към едно. Чалгата е краен и завършен културен продукт с лъскава опаковка и фалшиво химическо съдържание и „без фибри”. Чалгата не изисква умствена дейност, не изисква творческо пресъздаване и приобщаване, тя умира на момента в който се ражда. Чалгата е само ”пърформанс”, но без „арт”.


В основата на всеки филм е текстът на сценария, който повече от всеки друг написан текст е изтъкан от бели полета, от пукнатини, които трябва да бъдат запълнени, и този, който го е продуцирал, е предвиждал, че те ще бъдат запълнени и ги е оставил празни по две причини. Филмът е мързелив (или икономичен) механизъм, който живее благодарение на добавената смислова стойност от страна на адресата.
Филмът „Шшшт…Попей ми”, за разлика от чалгата, желае да остави на читателя интерпретативната инициатива, макар че обикновено държи да бъде интерпретиран с достатъчна степен на еднозначност. „Шшшт…Попей ми” не само желае някой да му помогне да функционира, но и е „отворен” за това.
Филмът„Шшшт…Попей ми”, предвижда зрителя си, но това очевидно условие за съществуване на филмите е валидно само за първият пласт на тълкуване. Какво става когато компетентността на адресата не е непременно еднаква с компетентността на адресанта? Какво става при видео разказа, който авторът създава и после оставя да бъде подложен на разнообразни интерпретативни действия като послание в бутилка?.
Отвореността на един филм е резултат от външна инициатива, начин да употребиш текста, а не да бъдеш приятно употребен от него. Става дума не толкова за сътрудничество, колкото за насилие. Може да се упражни насилие и върху филма изпитвайки дори тънка наслада от това. Девизът на Валери “Не съществува истински смисъл на текст” позволява два прочита: че даден текст може да се употреби, както човек пожелае ; и че на даден текст се дават безкрайни интерпретации .
Трябва да се реши дали филмът се ползва като филм за наслада или даден филм смята за съставна част от своята стратегия стимулирането на възможно най-свободната употреба. Естествено може да се предположи освен практика, също и естетика на свободната употреба на филма– неадекватно, капризно и остроумно. Борхес предлага Одисеята да се чете тъй, сякаш е написана след Енеидата. Великолепни, вълнуващи и напълно осъществими предложения. Креативни повече от всички други, защото на практика се продуцира нов текст . А това, че когато се създава нов смисъл се случва да се критикува изначалният филм или да се открият негови скрити възможности и валентности, историите, които се разказват отново, са определено по-красиви, тъй като стават “други” истории.


Тук стигаме до същинската част на тази статия или тълкуване и интерпретация на филма „Шшшт…Попей ми” и би било логично да започнем с разгадаване (или влагане на смисъл) на заглавието, това ще оставим най-загадъчно за края. Вместо това ще започнем със заглавието на настоящата статия „Богинята Курайма или Ролята на зрителя във филма. Дотук изяснихме всичко останало освен едно, коя е богинята Курайма? Коя е тази приказна учителка на Джина Стоева и фея на чалга звездите и музикалните проститутки, която запалва творческата искра във Веска под дървото на познанието ? Това разбира се е богинята майка със много имена, това е Афродита, Изида, Деметра, Диана… Курайма е богинята на земята Кибела.
Кибела е тракийска богиня на плодородието почитана по нашите земи, чиито последователки жени са проституирали ритуално, а мъжете жреци са били скопявани. Курайма е превъплъщение на тази древна женска сила, която в наше време намира израз в разюздана сексуалност и неудържима съблазън. След филми като „Момичето с драконовата татуировка” 2009 и „Антихрист”2009, ”Шшшт… Попей ми” е поредният филм , който твърдо защитава потъпканата женственост в съвременната цивилизацията.


Богинята Курайма има много лица във филма, тя е и Беба, и бензинджийката, и Веска и всичките момичета от песента “Искаш ли пари? Искаш ли коли? Една от нас бъди, за да знаят името ти!” Името, което хората знаят, е името на богинята. Затова и чалга звездите винаги избират артистичен псевдоним от едно име, като вече в бранша няма свободни имена. Всички тези имена се сливат в едно име , името на богинята майка. Затова и във филма няма истински мъже, доколкото ги има те са импотентни и бездейни. Импотентни са в смисъла, че не създават нищо. Те са само едни роби на желанието си, които правят скучен и машинален секс с жените във филма. Мъжете не оплождат вече земята и тя не ражда. Мъжете са безполезни и изчезват, както приятелят на Веска, отровен по случайност или заминават на работа в чужбина. Жените обаче са много по-активни и убедени в това, което правят. В „мъжкия свят” те са готови на всичко за да постигнат целта си и успяват, напук на морал, ценности , традиции. Това е възраждане на една първобитна женска сила на матриархата, която изригва в едно общество в което мъжете са изоставили своите отговорности на мъже и използват жените като предмети. С риск да преминем границата на добрия вкус, все пак не можем да отминем символиката на “кастрационния комплекс” в момента с фелациото и удара с тиган с палачинка по главата на Веска, която захапва члена на готвача . Според легендата възлюбеният  на богинята Кибела,  Атис трябва да се ожени за дъщерята на Мидас, но на сватбата му се появява Кибела и го прави безумен, така че той сам си отрязва половия орган. От кръвта му, която капнала на земята се появяват теменужки.След това всички жреци на Кибела са евнуси. Връзките тук са прекалено сложни за обяснение и това е материал за една отделна статия, но само можем да маркираме ритуала на кастрация на мъжете жреци, последователи на Кибела, фелациото като безплоден сексуален акт, възраждането на женската сексуалност и тройнствената символика на “Устата” на Веска като инструмент в двете й професии на проститутка и певица и като “кастрационен уред”. Едно е ясно, в 21-ви век, потъпканата с векове женственост се завръща !  Въпросът за значението на “палачинката” на героя на Китодар Тодоров остава отворен ?


Веска е главната героиня на филма, но тя е и “културен герой” в съвременното общество. Под Дървото на познанието тя научава Тайната на живота от Богинята Курайма. Тайната е, че  няма друга реалност от тази, която създаваш ти, всичко зависи от теб. Ако искаш да станеш чалга певица, просто иди и го направи.Веска има ясна цел и я постига. Тя е активния герой в разказа и след първоначалната насмешка и пренебрежение към такъв тип момичета, ни кара да се замислим отвъд първия смислов пласт, свързан с моралното падение и преобръщането на ценностите. Ако днес живеем в свят на рейтинга като висш авторитет, свят който се управлява от принципа: “Щом може, значи трябва”, то тогава кой може да съди Веска за това, че преследва мечтите си.

В 21век стремежът към масово харесване е цивилизационен принцип и разликата в жанра не е определяща. Затова и във филма „Шшшт…Попей ми” няма злоба и подигравка. Ако сменим жанра и локацията и вместо чалга на полето, имаме поп музика в нощен клуб, то смисъла на историята няма да се промени. Така „Шшшт…Попей ми” стига до едно обобщение за явлението „чалга”,това е: Импотентност. Бездарност. Бездейственост. Празнота. Повторение до затъпяване. Плиткост и плоскота. Мимолетност. Липса на интертекстови връзки. Липса на културна принадлежност. Експлоатация на първични инстинкти. Форма пред съдържание. Раболепност пред масовия вкус и на последно място, но не по значение Разпространение чрез Мощни Медийни Канали. Оказва се , сякаш „чалгата” е измислена в САЩ и въплъщава принципа на Маклуън „Медията е посланието”. Хората не са виновни за това в което се превръщат, те са индоктринирани от един непрекъснат медиен поток. Всъщност „Шшшт…Попей ми” не търси виновни и прилага успешно християнския принцип “да осъжда греха, а не грешника”. Филма не обвинява Веска за това, което прави, нито я представя като жертва. Веска просто реагира на съвременната ситуация в България, изводите са за нас.
На финала, обаче, няма нищо мрачно и „една надежда се прокрадва”. В бензиностанцията докато чалга клипът на Веска върви по телевизията и се появява образът на младия тракторист. Той трудно пали трактора си, но на края успява и зареден с дизел от пищната бензинджийка той отива да оре „майката земя”. Все пак има надежда за оплождане!


И все пак един въпрос остава без отговор: Защо героят на Китодар Тодоров удари Веска с тиган по главата ? И то не какъв да е тиган, ами с палачинка? Ако се почувстваме изкушени от една лека пролетна фриволност, бихме могли да потърсим сходство на палачинката с новият туристически символ на България, но няма да направим това. Палачинката в  ”Шшшт… Попей ми” явно не е лъжица за нашата ,„видео граматична компетентност” и ще оставим тълкуването на бъдещите поколения.  Така “Палачинката на Китодар”  се нарежда в списъка на неразрешените загадки на българското кино до “Бурканът на Летисия” или трилитровия буркан с домати, който роди Летисия Каста във филма „Островът” 2011.

И сега е време за големия финал : Защо „Шшшт…Попей ми”?  Вече знаем, че става въпрос за хилядите млади момичета, които мечтаят да станат певици, но какъв е смисълът на това заповедно „Шшшт!” казано от богинята Курайма. В търсенето на смисъл, се връщаме, разбира се, до Платон и неговата притча за “Певецът и публиката”. Певецът пеел толкова красиво, че хиляди хора се събирали да го слушат и забравяли своите несгоди и проблеми, те просто го слушали. Докато пеел обаче, Певецът наблюдавал хората и техните несгоди и изпитвал съжаление. Той решил да спре да пее и да обясни на хората, че те могат да живеят много по-добре, ако положат малко усилие за това. Той говорел и говорел и постепенно публиката започнала да се разотива, докато накрая никой не искал да го слуша как той говори за проблемите. Публиката искала от Певеца само да пее за несгодите й, и така те да станат поносими, а не да им напомня,че те са хора, а не човешка маса, и че те трябва да решат проблемите си сами. Публиката казала на Певеца „Шшшт, замълчи и просто ни попей!”. Накрая Певецът започнал отново да пее песните си и явно този Платонов Певец е и родоначалникът на блуса.
Това е и незлобливото и човешко послание на филма: Певецът не мисли зло ! Думите, които носят отрова в реалния живот, стават лекарство за тази отрова в песента. Зло не мисли нито горката Веска и всички момичета като нея, нито авторите на филма за тях. Такова е и посланието към зрителите: -Запазете мълчание и слушайте песента.
На финала отново се връщаме към въпроса дали „ можеш да бъдеш голям български поет”. Разбира се, че можеш. Големите Поети на България не са спирали да пеят, но ще ги чуем само ако млъкнем за малко. Шшшт…Попей ми.

P.S. За малко да забравим най-важното. В заглавието обещахме да разкрием “ролята на зрителя” във филма и мисля, че нашата теза стана ясна, но все пак :

Ролята на зрителя е просто отново да бъде Зрител, а не Потребител!

Да бъдеш “Зрител” значи да очакваш филма, да му се радваш, да го коментираш, да го критикуваш, преживяваш и пресъздаваш години наред. Да бъдеш “Зрител” е активна, действена позиция. Да бъдеш “Зрител” е “роля”, която е толкова важна, колкото и тази на актьора. Да бъдеш “Зрител” звучи гордо!

“Потребителят” от друга стана е болест, това е “зрител” в пасивно състояние, породено от една нова телевизионна зараза, една порода зомби, която поглъща всичко, което му се излее в главата , гласува с SMS и вместо да мисли, да преживява и да пресъздава видяното, той “коментва” в едно изречение на развален български написан с латиница и арабски цифри.

“Телевизията е врагът”, казва Годар, а Уди Алън добавя “Животът имитира лошата телевизия! “. Проблемът не е в “Певеца”, а в “Потребителя”. Българското кино днес има нужда не от повече филми или пари, а от Зрители. Киното има нужда от голяма, и то не само по брой, публика. Има нужда от кино образование, от кино история, от кино критика, от кино драматургия, от кино теория и най-вече от кино общност. Само Голямата Публика създава Кино от Филмите.Само тогава ще бъдем свидетели най-после на тази очаквана и все не идваща “Нова вълна” на киното, най-после и в България. То не бяха френска, унгарска, полска, сръбска, румънска вълна, но българска няма. Защо? Защото у нас всеки се плицика сам, а за Нова Вълна трябва една Нова Общност, трябва една Нова Публика.”Публиката на поета не е в ширина, тя е в дълбочина.” казва българският сатирик Марко Ганчев.

И ако трябва да отговорим на Умберто Еко и на италиански поет и нобелов лауреат Еудженио Монтале,( за който между другото никой не е чувал,а тези Нобели явно ги дават вече едно към гьотере ) бихме им казали :

            “-По-спокойно, ние си имаме достатъчно големи български Поети, но проблемът ни е с Публиката!”

  “Non si può essere un Grande Pubblico Bulgaro,

        или по думите на бившия министър председател: “Лош човешки материал” !

 

Премиера на книгата „Глас незаглушен”

Премиера на книгата „Глас незаглушен. Радиопредаванията на Дянко Сотиров по BBC 1955 – 1960 г.”

На 11 април 2013 в зала „Мати-Д” в НДК, издателство Сиела представи премиерата на книгата „Глас незаглушен. Радиопредаванията на Дянко Сотиров за България 1955 – 1960 г. и борбата срещу комунистическия режим„

„Глас незаглушен” припомня на някогашните слушатели на западни радиопредавания за Източна Европа тръпката на забранената истина. На тези, за които Студената война е само история, представя проницателен анализ и оригинален източник за политическите процеси в съветския лагер и съпътстващата ги динамика на международните отношения от периода на десталинизация. Дянко Сотиров е малко познат в България, макар като защитник пред Народния съд и впоследствие дипломат да участва пряко в ключови събития непосредствено след 9 септември 1944 г. В принудителна емиграция той намира призвание в упорита и принципна работа срещу комунизма като политически коментатор. Беседите му от Лондон са ценни свидетелства за съдържанието на идеологическата конфронтация между Изтока и Запада. Тези интелигентни анализи и опустошителни критики на комунистическия режим са сред малкото ефикасни средства за пробив на Желязната завеса.

Книгата включва оригиналния текст на над 150 радиопредавания извъчвани по BBC в периода на Студената война.

Редакторът на книгата Мариета Станкова ще разкаже повече за процеса на създаването на книгата и за значението й днес.

ФЕЙСБУК ПРИЯТЕЛСТВА

ФЕЙСБУК ПРИЯТЕЛСТВА

автор Поли Николова
Социалната мрежа Facebook сериозно навлезе в живота ни. Малко са хората, които нямат регистрацията в сайта, a и всеки ден стават все по-малко. Всеки е чул поне веднъж въпроса “А ти имаш ли регистрация във Facebook?”, ако отговора ти е отрицателен, следва учуден въпрос “Защо нямаш?”. И така лека полека всеки си прави регистрация, за да угоди на другите и за да не изостава от останалите. Все пак Facebook е добре развита из целия свят социална мрежа, която помага да поддържаме контакти с приятелите си и познатите, които не сме виждали от седмици/месеци/години, но във всеки един момент благодарение на сайта знаем къде са, с кого са и виждаме актуалните им снимки.

Continue reading