Тайната градина

http://jenaldin.wordpress.com/

„Зелени поля покрити със ситни капки роса, вкус на слънце, живот и топлина, ухание на свобода и нежност. Тих полъх на езически ритуал, молитва за плодородие. Цветен допир до бърз танц, стъпки тихо отекващи с мъгла. Потъвам в ехото на сянката, водена от тънка бяла нишка от копринени сълзи. Нощно заклинание, луната те ориса, блян от плам. Капка от памук попи в дългите коси разпилени…“

Тайната градина… Мога да кажа какво не е „Тайната градина“. Тя не е място, което ще се хареса на всеки. Не е измислена да се харесва на всеки. Не е голяма, защото не е мислена да е голяма. Не е съвсем тайна, но не е съвсем открита. Защото така е замислена 🙂 Тя е кътче от съзнанието ми, където цветята са причудливи мисли, отгледани с любов и плам, поливани със сълзи, наторявани със смях и огрявана от всякакви емоции. Огледало на случки, малки и големи. Истински. Защото зад всяко добро произведение има 90% истина. Но никога не можеш да си сигурен кои точно са тези 90% и как ги е отразило огледалото. Всичко което си казал, което не си казал, което си искал и не си искал да кажеш. Нещата, които са или можеше да са, ако… Или пък не. Въобще тя е толкова хаотична, колкото и създателят си.

Стопанисвам я из поляните на WordPress от около 4 години. Не съм най-съвестният градинар, особено в ранните си години. Но пък обичам да я засаждам, понякога разсаждам и плевя. Защото обичам да пиша. С времето се оказва сложно обаче, защото писането изисква няколко важни съставки – време, особен тип спокойствие и много емоции. Ако нямаш емоции, по-добре не пиши, защото няма да вложиш нищо. А когато не се влага нищо от пишещия, четящият го след това също нищо няма да изпита. Когато не изпита нищо, той ще забрави бързо и тогава защо въобще си сядал да си упражняваш ръцете? Нямам претенцията да пиша невероятно добре, невероятно грамотно, невероятно чувствено, невероятно истинно, силно, стилно, въобще „невероятно“ каквото и да е. Защото смятам, че има още много „хляб“ да изям, че някой да каже „невероятно!“.

Какво расте всъщност в нея? Мислите разцъфват в думи, които пък се преплитат в изречения и израстват в храсти-разкази, подредени в лехички и саксийки. През нея минават пътечки, които довеждат и отвеждат множество странници. Храстите в лехичките са всякакви – чимшири („Други“), лалемаргаритките („Есета“), рози – родни и английски(„Разкази“), бодливи храсти (забранени за лица под 18), саксийки от други градини („Чуждо творчество“) и подрязани зеленища („Изображения“). Има си и бурени, които може и да прераснат някой ден в китки („Misc.“). Въобще има от всичко.

Кой е градинарят? Градинарят е Джен, мой псевдоним от много отдавна, съкратено от Дженалдин. Едно от цветята, разказът „Само тя знаеше“ бе издаден в брой 16 на „Ах, Мария!“ от 2009 г. Освен градинар съм студент по Журналистика във Факултета по журналистика и масова комуникация на Софийския университет. Освен да пиша обичам по малко да рисувам и снимам, защото има неща, който е по-добре да видиш с очите си, а не с ушите си. Защото един миг, една сцена, може да замени понякога 1000 думи. Когато не творя обичам да „бродя“ из чуждото творчество – най-вече фентъзи романи и японска анимация. Слушам музика, излизам с приятели, ходя на кино и въобще правя всичко онова, което правите и вие (най-вероятно). Обичам и не обичам толкова много неща, че няма смисъл да ги изброявам. В три думи се вписвам като мечтател, философ и наивник.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *