БАЛКАНСКО ПРИКЛЮЧЕНИЕ НА КОЛЕЛО (първа част)


Винаги съм искал да пътувам на колело, но не съм от хората, които могат да пътуват сами. Трудно ми е да заговарям непознати, особено когато не говоря добре езика, а да разговарям със себе си не е много забавно. Приятелите ми, след две-три бири в парка, са ентусиазирани почти колкото мен за приключение с колело, но накрая все пак заминават на парти в Слънчев Бряг, защото сигурното си е сигурно.

Така сбъдването на мечтата ми се отлагаше дълго, докато couchsurfing (сайт за гостоприемство и пътешественици) не ме срещна с един израелец, който също искаше да обикаля Балканите на колело. Половината лято мина във вълнуващо планиране и когато най-после Итай Машиях кацна на летището в София, не можех да повярвам че пътуването най-после започва да се случва.

Но, нищо не вървеше по план. В момента, в който слязохме от автобуса в Благоевград, откъдето трябваше да продължим с велосипеди към Македония и Албания, бясна лятна буря се изсипа от небето. Следващите три дена продължи да вали и затова придвижването през Малешевските планини в Югоизточна Македония беше трудно и продължи много по-дълго, отколкото очаквахме. За сметка на това, благодарение на дъжда и мъглата, в тези кротки зелени планини цареше неземно спокойствие, а пейзажите, които се откриваха пред очите ни, сякаш идваха от страховит детски сън.

Единствените хора, които срещнахме по този самотен път, бяха гостоприемни медари с дълги черни мустаци и добронамерени, но хитри очи. Когато започнахме да се спускаме към Струмичко поле, слънцето отново огря на небето и лятото се завърна.

В крайния югоизток на Македония се усеща влиянието на мекия средиземноморски климат. Личеше си по разкошните овощарници с нарове и сочното зряло грозде, което баби ни подаваха с пълни шепи край пътя, отказвайки да вземат пари. Пътешествието ни продължи по един стар каменист път по течението на Вардар, който някога е свързвал Скопие със Солун.

Преди да влезем в Демир Капия ни посрещнаха високите отвесни скали на едноименната клисура. Изтощени и гладни, имахме чувството, че стоим пред портите на някакъв приказен свят на джинове. Но от другата страна ни посрещнаха тихите улички на заспало малко градче с червени покриви, от които висяха низове още по-червен пипер.

От Демир Капия през Прилеп и Битоля, по магистрали, регионални пътища и полу-изоставени калдъръми, пейзажите на Македония не спираха да ни радват. Беше студен, но ясен слънчев ден, когато пристигнахме на брега на Преспанското езеро.

Там се насладихме на вкусен шаран и осъзнахме за пореден път, че най-хубавото нещо на пътуването с колело е, че не само можеш, а и е добре да ядеш до припадък. А Македония се оказа идеалното място за това: малките кебапчета в Берово, сладко от смокини в Струмица, домашни колбаси и черна халва в Кавадарци, баклава с вишни в Прилеп, чеснова разядка със запечен хляб на скара, щедро покрит с бяло сирене в Търпейца. Като добавим домашното вино, ракията и „Скопското пиво”, разбираме защо македонците са приятно закръглени.

Влязохме в Албания откъм село Станйе и само няколко километра след границата останахме зашеметени от красотата на албанската част от езерото. Многобройните заливи, острови, планини и кротки селца създаваха усещането за един откъснат свят, където всичко съществува по собствени правила. След като заобиколихме планината Галичица, отново влязохме в Македония.
Бях чувал легенди за един чуден манастир, изграден между острите скали, които се спускаха в езерото и самата вода. До там можеше да се стигне само с лодка и за щастие, намерихме един възрастен рибар, голям мохабетчия, който се съгласи да ни закара до манастира и да се върне за нас на следващия ден.
Езерната вода беше толкова бистра, че лодката все едно летеше над шареното дъно, в което се преливаха хиляди нюанси на зелено, синьо и дори лилаво. Хилядогодишният византийски манастир „Св. Заум” се издигаше на миниатюрен полуостров, в скалистата острозъба прегръдка на планината.

Слънцето изчезваше зад планините в Албания, докато рибарят се отдалечаваше, оставайки ни сами. По дърветата подскачаха шумни сънливци и ни замерваха с орехи, а дебела бяла котка, или преобразен горски дух, кротко наблюдаваше сцената като във филм на Хаяо Миязаки. Пекохме сирена във фолио на лагерния огън и потънали в мисли, се наслаждавахме на времето, сякаш спряло в кротка дрямка край бреговете на езерото.

(Следва продължение)

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *