IN MEMORIAM

Китарите свирят блус …

Героите си отиват тихо, без време. Уж отскачат до денонощния магазин за цигари, но така и не се връщат … След Сашо Етимов, загубихме още един небрежен апостол на светлите дни, в които усмивките не правеха впечатление, защото съществуваха през цялото време.

По нелеп начин си отиде Пламен Бакърджиев – операторът, който помагаше на нас, студентите, когато майсторяхме наивно-великите телевизионни сюжети на нашата будна и бурна младост. Кинотворецът, заснел документалните филми “Животът е прекрасен, нали?”, “Водни духове”, “Веселите момчета”, “Млади сърца”, “Самодейци” и др.

Пламен беше живата връзка между легендарната студентска програма “Ку-Ку” от зората на демокрацията и нашата имровизирана реплика близо 15 лета по-късно – “Ку-Ку Презареждане”. През всичките тези години именно той беше неизменно зад камерата. Един от малкото автентични кукувци, които загърбиха егото си и скочиха в тъмното с нас, самонадеяните новобранци, посмели да си повярват. Вместо да цъка критично с език отстрани, вместо да внимава да не се изложи, вместо да бъде повехнал стар телевизионер, избра да бъде сред нас и да помага. Гореше на снимки и обикаляше България и Европа с нас.  Бачкахме и се забавлявахме заедно. Младо и смело сърце беше Пламен …

И ние никога няма да забравим … Как прекарвахме дълги снимачни дни и нощи в общежитие 510 на блок 42Б в Студентски град (принцесите в барчето си ги биваше); как първоначалните кавги по сценария преминаваха във фина задружна работа на терен; как триото Светльо Драганов – Кито – Пламен уточняваше на висок глас помежду си детайлите по разкадровката (ние отстрани се смеехме и внимавахме да не пропуснем нещо); обядвахме ведно с цялата техника в стола на СУ; мислехме нови идеи в стая 34 на ФЖМК; пиехме бира някъде под софийското слънце; свирехме Флойд в таванската квартира на “Ангел Кънчев”; пътувахме в раздрънкания бус по кьошетата на страната; обикаляхме баровете в Латинския квартал на Париж; купонясвахме в лондонския хостел, където Пламен цяла нощ повтаряше едно към едно диалозите от  “Оркестър без име”… Бяхме щастливи и свободни.

Ние келешите научихме страшно много неща от притеклите се на помощ опитни професионалисти като Пламен. Може би защото те не се изявяваха като строги скучновати ментори. Бяха същите любопитни деца като нас. Конкретните теми, общата идея, самият живот трябваше да се изследват непредубедено с очите на възхищението или болката. Така разбирахме нещата. А сигурно и ние сме дали нещо на тези разсеяни патриарси. Със сигурност, и днес им даваме признателност. На Пламката – завинаги. Съветите му бяха шеги, критиката – самоирония. Владееше особеното качество да не се взима прекалено насериозно и да бъде над нещата. Сега се издигна съвсем над тях …

Та, за всичко това ти благодарим, Майсторе!

Помня, че събираше китари и стари камери в дома си. Сега обективите и струните ще събират прах, но спомените в сърцата, да знаеш, никога няма да изчезнат …

Почивай в мир!

 

P.S. Още имам да ти връщам една кухарка.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *