Дубравка Угрешич бе удостоена със званието „доктор хонорис кауза“ на Софийския университет от ректора на Алма матер проф. дфн Анастас Герджиков.
Тя започна словото си „Сорбона бонбони или моите университети“ с разказ за историята на нейната майка, която през 1946 г. тръгва от Варна към Югославия с влак, носейки със себе си книги, малко дрехи и дребни ябълки. След години своето пътуване тя описвала с едно изречение – „Всичко беше разрушено!“.
„В следвоенното ми детство, лишено от играчки, книгите на мама ми послужиха като играчки. Прелистването и драскането с молив по белите полета бяха най-ранното ми детско забавление“, отбеляза Угрешич и добави, че образованието й, започнало с майка й, включвало холивудски филми и нейните книги. „С тръгването на училище пакетът стана по-голям, а желанието за учене бе подкрепено от идеологическата пропаганда на времето – със социалистически лозунги, които твърдяха, че „знанието е сила“, с легендите за вождовете на комунизма, които непрекъснато се учели, и с портретите им“, каза Дубравка Угрешич. Тя говори за легендите в обществото от това време, според които Тито свирел на пиано, а съратниците му говорели много чужди езици и учили в Сорбоната в Париж. „Сорбоната бе дума, която премятах в устата си като твърд зелен ментов бонбон, но дълго я изговарях погрешно: Соброната“, отбеляза Угрешич.
По думите на писателката, за майка й светът, който далеч не е идеално място, е можел да стане по-добър, благодарение преди всичко на знанието, образованието и изкуството. Именно тези ценности Дубравка Угрешич наследява от своята майка. Тя се върна в спомените си по време на първото си посещение в България, срещата си със своите роднини, бързото научаване и последвалото бързо забравяне на българския език: „Впрочем, случваше се децата от махалата да ми подмятат: „Бугарица! Бугарица!“. По-късно щях да разбера, че страхът от изключване от обществото е един от най-големите човешки страхове. Подобен страх засяга и животинските видове, живеещи на стада“.
Тя обърна внимание на годините на своето следване на руски език и литература във Философския факултет в Загреб. Угрешич посочи, че това е станало по-скоро поради административно недоразумение, отколкото по собствено решение и добави, че по онова време следването на руски език не е било популярно и дори самата дума „руски“ е звучала като стигма и доброволно изолиране от интелектуалната общност. Тя си припомни опиянението на студентските години и срещата с различните художествени тенденции и културното идолопоклонничество: „По-късно щях да науча, че нещата в културата изчезват, променят се, променят се и арбитрите на вкуса, самият вкус и литературните моди. Артикулацията на културата по време на моето студентство беше по-жива от всякога, редуваха се литературно-теоретични школи, постмодернизъм, феминизъм, постколониализъм“.
След дипломирането Дубравка Угрешич продължава академичния си живот в същия факултет, в Института за литературознание – време, белязано със знака на удоволствието от литературата и защита на нейната автономност. Тя обърна внимание на промяната, която настъпва в областта на литературата и изкуството след падането на Берлинската стена: „Учителите, които най-гръмогласно проповядваха автономност на литературата и изкуството, на бърза ръка предложиха интелектуалните си услуги и подкрепа на новите власти, сърбите – на сръбските, хърватите – на хърватските“.
По-късно осъзнава, че подмятането „Бугарица! Бугарица!“ в ранното й детство и административната грешка, заради която е следвала руска литература, всъщност са били формиращи. Угрешич отбеляза, че в по-дълбок смисъл годините на оформянето й като личност са започнали с 1989 г. и падането на Стената, с 1991 г. и разпадането на Югославия и с 1993 г., когато напуска Хърватия: „Поех по света с нищожен капитал от няколко книги, на възраст, в която по-мъдрите хора вече кроят планове за пенсия. Това беше интензивен, формиращ курс, това бяха „моите университети“.
В словото си тя обърна внимание на бързото преобразяване на обществото – бивши комунисти – в антикомунисти, атеисти – във вярващи, разумни дотогава хора – в стръвни националисти, психиатри – в убийци, писатели – в слуги на новите режими. Осъзнавайки, че съществува само съгласие и несъгласие, излизане от кръга и оставане в него, съпротива и приспособяване, Дубравка Угрешич подава молба за напускане на Философския факултет в Загребския университет и заминава в емиграция „с репутацията на враг на народа, предателка и вещица“.
В изказването си тя обърна внимание на новата епоха, в която живеем – историческото време се измерва с BG (before Google) и след това, изтъкна тя и зададе въпроса „Дали обаче станахме и нови хора?“. Дигиталното битие, екстремното настояще, което не сме в състояние да следваме, бяха акцент на изказването й: „Ходим, вперили погледи в екраните на своите телефони, живеем в културата на компромиса и консенсуса, всички се съгласяваме с всички“.