Дубравка Угрешич, доктор хонорис кауза на Софийския университет, 2019

Дубравка Угрешич бе удостоена със званието „доктор хонорис кауза“ на Софийския университет от ректора на Алма матер проф. дфн Анастас Герджиков.

Тя започна словото си „Сорбона бонбони или моите университети“ с разказ за историята на нейната майка, която през 1946 г. тръгва от Варна към Югославия с влак, носейки със себе си книги, малко дрехи и дребни ябълки. След години своето пътуване тя описвала с едно изречение – „Всичко беше разрушено!“.

„В следвоенното ми детство, лишено от играчки, книгите на мама ми послужиха като играчки. Прелистването и драскането с молив по белите полета бяха най-ранното ми детско забавление“, отбеляза Угрешич и добави, че образованието й, започнало с майка й, включвало холивудски филми и нейните книги. „С тръгването на училище пакетът стана по-голям, а желанието за учене бе подкрепено от идеологическата пропаганда на времето – със социалистически лозунги, които твърдяха, че „знанието е сила“, с легендите за вождовете на комунизма, които непрекъснато се учели, и с портретите им“, каза Дубравка Угрешич. Тя говори за легендите в обществото от това време, според които Тито свирел на пиано, а съратниците му говорели много чужди езици и учили в Сорбоната в Париж. „Сорбоната бе дума, която премятах в устата си като твърд зелен ментов бонбон, но дълго я изговарях погрешно: Соброната“, отбеляза Угрешич.

По думите на писателката, за майка й светът, който далеч не е идеално място, е можел да стане по-добър, благодарение преди всичко на знанието, образованието и изкуството. Именно тези ценности Дубравка Угрешич наследява от своята майка. Тя се върна в спомените си по време на първото си посещение в България, срещата си със своите роднини, бързото научаване и последвалото бързо забравяне на българския език: „Впрочем, случваше се децата от махалата да ми подмятат: „Бугарица! Бугарица!“. По-късно щях да разбера, че страхът от изключване от обществото е един от най-големите човешки страхове. Подобен страх засяга и животинските видове, живеещи на стада“.

Тя обърна внимание на годините на своето следване на руски език и литература във Философския факултет в Загреб. Угрешич посочи, че това е станало по-скоро поради административно недоразумение, отколкото по собствено решение и добави, че по онова време следването на руски език не е било популярно и дори самата дума „руски“ е звучала като стигма и доброволно изолиране от интелектуалната общност. Тя си припомни опиянението на студентските години и срещата с различните художествени тенденции и културното идолопоклонничество: „По-късно щях да науча, че нещата в културата изчезват, променят се, променят се и арбитрите на вкуса, самият вкус и литературните моди. Артикулацията на културата по време на моето студентство беше по-жива от всякога, редуваха се литературно-теоретични школи, постмодернизъм, феминизъм, постколониализъм“.

След дипломирането Дубравка Угрешич продължава академичния си живот в същия факултет, в Института за литературознание – време, белязано със знака на удоволствието от литературата и защита на нейната автономност. Тя обърна внимание на промяната, която настъпва в областта на литературата и изкуството след падането на Берлинската стена: „Учителите, които най-гръмогласно проповядваха автономност на литературата и изкуството, на бърза ръка предложиха интелектуалните си услуги и подкрепа на новите власти, сърбите – на сръбските, хърватите – на хърватските“.

По-късно осъзнава, че подмятането „Бугарица! Бугарица!“ в ранното й детство и административната грешка, заради която е следвала руска литература, всъщност са били формиращи. Угрешич отбеляза, че в по-дълбок смисъл годините на оформянето й като личност са започнали с 1989 г. и падането на Стената, с 1991 г. и разпадането на Югославия и с 1993 г., когато напуска Хърватия: „Поех по света с нищожен капитал от няколко книги, на възраст, в която по-мъдрите хора вече кроят планове за пенсия. Това беше интензивен, формиращ курс, това бяха „моите университети“.

В словото си тя обърна внимание на бързото преобразяване на обществото – бивши комунисти – в антикомунисти, атеисти – във вярващи, разумни дотогава хора – в стръвни националисти, психиатри – в убийци, писатели – в слуги на новите режими. Осъзнавайки, че съществува само съгласие и несъгласие, излизане от кръга и оставане в него, съпротива и приспособяване, Дубравка Угрешич подава молба за напускане на Философския факултет в Загребския университет и заминава в емиграция „с репутацията на враг на народа, предателка и вещица“.

В изказването си тя обърна внимание на новата епоха, в която живеем – историческото време се измерва с BG (before Google) и след това, изтъкна тя и зададе въпроса „Дали обаче станахме и нови хора?“. Дигиталното битие, екстремното настояще, което не сме в състояние да следваме, бяха акцент на изказването й: „Ходим, вперили погледи в екраните на своите телефони, живеем в културата на компромиса и консенсуса, всички се съгласяваме с всички“.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *